В  300 думи…. за Димчо Дебелянов

 

                 130 години от раждането на Димчо Дебелянов.

Наричат го често поетът с нежна душа. Спасението му от грозния свят наоколо е словото, поезията. Надали му е било лесно в онези трудни години с подобна чувствителност.

                         На Дебеляновите теми много добре пасва онази източна мъдрост: „На децата си трябва да дадем корени и крила“. Жадува за корените си обречено и не успява да разпери крилата си. Дава живота си за родината, каквото и да означава това, едва на 29 години. Участва в 2 войни- Балканската и Първата световна. Пада убит от английски куршум далеко от родната Копривщица и бащината къща…

                 Днес малката ми дъщеря пита

защо всички известни чичковци от снимките са сериозни. Защо тя винаги трябва да вика „зеле“ и да показва, че е щастлива, а те стоят мрачни и вглъбени и гледат строго.

 Какъв е верният отговор?

XIX- ХХ в. българите не са си правили често снимки. Трябвало е специален повод. Много от бедните семейства не са можели да си позволят фотография нито веднъж. Образът трябва да респектира , няма място за лекомислици.

Може би времената са били тежки и нерадостни. Усмивките никак не са подхождали… 

Но нали и днес не спираме да се оплакваме от нетърпимите делници, макар снимките ни в социалните мрежи да говорят друго. Големи маси, лъскави тоалети, пълни чаши, безкрайни празници…

Колко от нас биха отстоявали идеали като ‚за родината‘ или „за отечеството“. Нужно ли е?

„О, скрити вопли на печелен странник, 
напразно спомнил майка и родина!“

 Как времето може да преиначи смисъла. Как човешката природа може да се изроди само за 100-тина години.

 Сякаш снимките отнемат от душите ни.

Много усмивки, но все по- нисък праг на чувствителност.  

Имаме нужда от минутки завръщане и към Дебелянов!!!

Спомнете си!

Помниш ли, помниш ли тихия двор,

тихия дом в белоцветните вишни? –

Ах, не проблясвайте в моя затвор,

жалби далечни и спомени лишни –

аз съм заключеник в мрачен затвор,

жалби далечни и спомени лишни,

моята стража е моят позор,

моята казън са дните предишни!…

Коментари

Коментари

Вашият коментар