Ловеч- много повече от люлякови нощи

 

 
За първи път в осъзнатото ми съществуване в този град ме заведе случайността по доста неприятен повод. Налагаше се да търся „Спешна помощ“ за детето си в местната болница. По законите на всеобщата гадост денят е събота и логично предчувствам голям провал в надеждите някой да ни обърне внимание. За моя голяма изненада, предупреден за пристигането ни, завеждащият УНГ ни чакаше вече, в спортен екип. Явно му бяхме прекъснали почивката. Оказа ни помощ бързо, с голямо настроение и без никакъв стрес за детето. Изпратиха ни със сърдечни усмивки и ето, че се озовахме в центъра на Ловеч без план и посока. Разгледахме набързо и обнадеждени от видяното, решихме да се върнем при първа възможност.
Разбира се, при следващото пътуване вече се бях подготвила с всички подробности, за които всички сте чували. Издебнахме уханието на люляците напролет. Потопихме се в тишината на калдаръмените улички на Вароша. Любувахме  се на изумителната гледка от крепостта. Поклонихме се пред паметника на безспорния български идол- Левски. Помолихме се, Бог да прости суетатa и грешките ни в старата църква “Св. Богородица“, която реабилитира поп Кръстю пред поколенията. Купихме си сувенир от ателиетата в закрития мост над реката. Простор за всички сетива. Като прибавиш и тоновете история на квадратен метър и не само дословно, се оформя идеалното място за разходка.
В интерес на истината, трябва да подчертая, че в заведенията и магазините тук терминалите не са на почит, така че си пригответе пари в брой, ако искате да си починете в някоя от колоритните механички.
Какви са историческите събития, фактите, сградите и паметниците край Осъм може да се прочете навсякъде: преди да се видят- за отскок и след като ги посетите- за обогатяване. Акцентът за мен беше друг, напълно неочакван.
Най-доброто начало да опознаеш един град е, може би, Етнографският му музей. Потапяш се в света на местните от миналото и тогава настоящето се подрежда по- логично.

Влизаме в тихия двор, а XXI- ви век остава отвън, зад тежката порта. Посреща ни  екскурзовод, облечен, сякаш е истинският собственик на този дом, а времето се е търкулило има- няма 150 години назад. Щом разбира, че водим трите си деца, отказва да ни вземе пари за билетчета- ще ни развежда безплатно. Счита, че е геройство да отглеждаш деца днес и да влизаш специално заради тях в музей. Отначало съм трогната, разбира се, но ме обзема и логичното съмнение, че няма безплатен обяд в този живот. Подозирам, че смята да ни изпрати набързо и не му се занимава с дечурлигата. След половин час вече ще се  срамувам от тази си мисъл.

Оказва се, че Пламен Ечков е готов да ни отдели цялото внимание и време на света. Мислех този гид да остане безименен в пътеписа. В този ден не разбрах името му по 2 причини. Първо- никъде не споменавам, че пиша пътеписи, заради обективността. Второ- тогава бях така очарована от преживяването, че съвсем забравих да го попитам. Той не беше екскурзовод, а самият стопанин от Драсовата или Рашовата къща. Докато обмислях този текст, се убедих, че е много важно добрите хора и професионалисти да са представени лично и поименно. От РИМ- Ловеч бяха много любезни да ми кажат кой е точно човекът, а и те не бяха ни най- малко изненадани от личното ми признание.
Показва ни интересни предмети, разказва сладкодумно и привлича вниманието и на най- малките. И как няма, след като,  клекнал до 3-годишната ми дъщеря, й изпява „Сладкопойна чучулига“. Написана 1903 год. от ловешкия учител Панайот Пипков и о, чудо!, малката кокори очи- на пианото, което е пред  нея.
Първокласничката ни разбира със зяпнала уста, че само 2 години преди това, на същото пиано, за има няма за 15 минути се е родила мелодията на „Химна на Кирил и Методий“ по стиховете на Стоян Михайловски. Разбира се, няма  какво да ви обяснявам, че и тази песен изпяваме дружно. Изпълнението ни не е така гръмко, както вероятно, когато песента е прозвучала за първи път на празника на двамата братя на 11 май 1901 г. в ловешкото училище, но влагаме чувство. Интересът на тийнеджъра се поддържа с препрадки между известни исторически факти и съвременни събития. Постоянните въпроси тип „Минута е много“ не го оставят да се  разсее или пропусне нещо.
Не останахме само в границите на двете чорбаджийски къщи. От сенчестия им двор се вижда и родния дом на първия български космонавт Георги Иванов, чиято фамилия е Какалов, за наша изненада.  Ето защо не е случайно, че една от 3-те алеи на космонавтиката в България е в Ловеч- с около 40 брези. Не е случаен и интересът на Георги Иванов към самолетите. Все пак в родния му град  0т 1938 до 1954 год. е имало фабрика за производство на самолети, уникална и с единствената българска марка автомобил- „Балкан“.
Децата останаха запленени.
 
Въпросите валяха и всички искрено се забавлявахме да преоткриваме историята. Колко малко е нужно! Просто отношение. Да запазиш тръпката на делника си. Със сигурност този екскурзовод не получава по- висока заплата от всички свои колеги, на които мога да пожелая само кураж. Кое го мотивира!? Разбрах, че децата му са в чужбина и той иска тук, у нас всичко да е така подредено и перспективно, както според разказа му е било в началото на XX-ти век, като че ли. Поне за Ловеч.
Може би, да си вършиш добре работата въпреки всичко е мотив. Да направиш всичко, което зависи от теб самия, за да стане страната ти по-добро място за живеене. По примера на ловешките възрожденци. Нали историята е за това- да се учим от нея.
 

Надявам се Пламен Ечков да провокира и вас да спрете в Ловеч. Поне за един уикенд. Вярвам, че има много такива всеотдайни историци в страната, които пазят паметта българска въпреки абсурдните приоритети на съвремието. Веднага се сещам за екскурзоводката в Етнографския музей в Батак, но това е друга история.

 

Ако познавате други подобни места, които си струват, можете да ги споделите тук.

Коментари

Коментари

Вашият коментар