150 години от рождението на Пенчо Славейков

МАЛЪК ПЕНЧО
Пенчо бре, чети!
Пенчо не чете.
Пенчо, работи!
Пенчо пак не ще.

Пенча го мързи,
гледа да лежи,
ходи, та се май,
търси да играй.

Време се мина,
Пенчо порасна,
иска да яде,
няма откъде.

1888

Стихотворението е писано от Петко Р. Славейков, а героят е най-малкият му син- Пенчо.

          Тези стихове звучат познато, но и оптимистично за всеки родител, който има притеснения, че отглежда ленивец вкъщи. Все пак малкият Пенчо става директор на Народната библиотека и Народния театър и е номиниран за Нобелова награда за литература…

Но да не изпреварваме събитията, а да започнем с раждането- преди 150 години.

           трявна     〉  Пенчо Славейков се ражда в семейството на прочутия възрожденец Петко Славейков, чието основно занимание е да учителства, но е доста повече от преподавател. Енциклопедична личност, като повечето ни интелектуалци през Възраждането. Само за един живот успява да създава училища, да издава вестници, да превежда, да министерства в два кабинета като член на Либералната партия, да е председател на Народното събрание, да събира фолклорно творчество от различни части на страната, да участва в освободителните борби… Дали децата му могат да са нещо по- малко от активни граждани с ясна позиция, въпреки сложното време!
                           училище       Учителите по това време пътуват постоянно със семействата си. Пенчо се ражда в Трявна, а по- късно Славейкови стават свидетели на опожаряването на Стара Загора и са активни участници в много важни възрожденски събития в Пловдив, Търново, Мкедония и Родопите. Спомените от тези смътни времена се запечатват толкова дълбоко в съзнанието на Пенчо, че след години ще са в основата на поемата му „Кървава песен“.
Любопитно е, че между родителите му е имало спор кога точно е роден. И не просто за 2-3 дни, а цели 2 години разминаване. Бащата твърди, че е записал между събраните текстове народно творчество датата 1 април 1868 за поява на сина си. Майката Ирина си спомня, че това е станало на 27 април, но през 1866. Приема се за миродавно нейното твърдение. При 8 деца понякога се получават подобни недоразумения.

Като поет Пенчо ще си създаде свой двойник- Иво Доля.

              Той ще заживее паралелен, обвит в мистификация живот в „На острова на блажените“. Там е развит образът на главният поет- Иво, много любимо име на Славейков, което дава и на положителните си герои в „Неразделни и „Ралица“. Измисленият образ има прекрасен живот, в който се сбъдват всички съкровени желания на автора. Но защо реално това е невъзможно да му се случи?!

Голямата трагедия на момчето започва на ледената пързалка.

На 18 години заспива в студа, уморен от игра и след събуждането започва борба за живот чак до 1912, когато издъхва в ръцете на любимата си. Не може да бъде активен физически, но се самовглъбява и втренчен в страданието си, става един от основателите на модерната българска литература с акцент върху индивидуалността и чувствата.

баща и син

〉 Пенчо Славейков заминава да учи в Лайпциг, благодарение на което отваря очи за световната литература. Там не само слуша известни за своето време мислители, но и чете в оригинал немските поети. В тези трудни следосвобожденски години фамилията не забравя принципа- най- добрата инвестиция е образованието. Именно от Германия започва да изпраща първите си произведения за интелектуалния кръг „Мисъл“. Скоро ще е един от най- разпознаваемите му членове наред с д-р Кръстев, П. Ю. Тодоров и П. К. Яворов.
          〉   Състудентите му го описват като човек с много пъргав ум, остроумен и много начетен. Въпреки, че се движи трудно и говори бавно, е толкова харизматичен, че го избират за председател на Славянското академично дружество. Членува и в други организации посветени на изкуството. Пристрастен е не само към литературата, но и към живописта и музиката. Неслучайно текстовете му притежават музикалност и лесно се превръщат и запомнят като песни, особено миниатюрите от „Сън за щастие“. Любимият му композитор е Бетовен. Често цитира Ницше. Много деен и начетен студент по философия, който умее да се радва от сърце на дребни неща и да открива красивото дори в най- обикновените дни. Очарован е от вида и аромата на българската маслодайна роза Дамаскиня.

1903 г. среща голямата си любов- Мара Белчева.
  •        От този миг насетне животът му придобива стремителност. В началото на ХХ в. жълтата преса, неизменно се е занимавала с пикантериите около скандалната връзка. Една от най- желаните красавици в София пренебрегва тежките морални ограничения на времето си и се обвързва с трудноподвижния поет. На всичкото отгоре практически го издържа в края на дните му. За българите винаги е било трудно да си обяснят духовни предопределености и по- висши от плътските отношения.
  •        Мара Белчева е рядко интелигентна и образована за онова време жена, с изключителна красота. Учила е във Виена. Превежда философи. Спечелва сърцето на бъдещия министър на икономиката в кабинета на Стамболов. Злите езици твърдят, че убийството на съпруга й има нещо общо с желанието на Фердинанд да се домогне до красавицата. Или поне станалата грешка окуражава и министър- председателят и царят да ухажват младата вдовица. Пикантериите се роят около нея през целия й живот.
  •      Пенчо и Мара се познават още от деца. Тя е приятелка на сестра му. Никога не са се стремили един към друг, до онази среща, когато и двамата са запленени от сродните си интелектуални интереси. Тя никога не става негова съпруга, но в измисления им живот в „Островът на блажените“ е такава, под името Силва Мара. В реалния свят е най- голямата му опора, дава му смисъл и посока и е истинска муза за поета.

След завръщането си в София Пенчо Славейков е назначен в Народната библиотека. Като неин директор успява да я превърне в средище на българската литературна мисъл. В началото кръстосва шпага с Иван Вазов по литературни теми, но скоро враждата става откровена, лична и неприкрита. Пенчо Славейков представлява всички поети модернисти, които искат да прокарат нови тенденции и стилове в българската литература. Те се борят за място под слънцето и са убедени, че старите лъвове като Вазов трябва вече да отстъпят.
50лв               〉 Сега образът на Славейков (заедно с този на любимата му) е на 50 -левовата банкнота и поне тук е надделял, защото Вазовият лик е на 200- левовата, излязла вече от обращение. Ако се вгледате в останалите актуални копюри, ще видите още личности от епохата: Стамболов- политикът, който е една от причините Славейков да замине от България. Алеко Константинов- близък приятел и колега на поета.
〉 Боричканията между колеги, вечните сплетни в гилдията и шуробаджанащината на ръководни позиции сигурно са от причините да имаме толкова малко номинации за Нобелова награда за литература. Пенчо Славейков не е единствения номиниран, но е първият български автор представен пред Шведската академия през 1911 година. Това става по плана на Мара Белчева. Тя кани акад. Алфред Йенсен в София. Той е член на Нобеловия комитет. Превежда „Кървава песен“ и е във възторг от таланта на поета. Необходима е само препоръка от официална институция в България. След като разбира, че такава няма да получи, Йенсен сам номинира през следващата година Славейков за наградата, която се присъжда през октомври. За съжаление Пенчо Славейков не доживява до гласуването, поради което кандидатурата му отпада.
Парадокс е, че следващият номиниран също от акад. Йенсен след няколко години е именно Иван Вазов. През годините в надпреварата са влизали Иван Грозев, Елисавета Багряна, Йордан Радичков, Антон Дончев и Валери Петров. Но никога нацията не се е обединявала зад една личност, въпреки великолепните им качества като творци.

〉 Пенчо Славейков е творец с ясна гражданска позиция и никога не се е притеснявал да я изразява, каквото и да му е коствало. 1911 год. заминава за Цюрих в командировка и там разбира, че е уволнен от поста директор на Народната библиотека, за да може министър Бобчев да назначи брат си. На поета е предложен по- нисък пост в малък задушен кабинет на 4-я етаж, докъдето дори не може да се качи. Обиден и огорчен, не се завръща повече в родината.

Умира през май 1912 година в Италия на брега на езерото Лаго ди Комо. Собственикът на вила „Бславейковеллависта“ разбира колко знатен е гостът му, едва след като пощата в градчето е засипана от съболезнователните телеграми. Костите на поета са пренесени в България едва след 9 години.

Пустиня е сърцето без идеал– думи, в които Славейков вярва и следва. Последното, което промълвява преди да издъхне в ръцете на своята голяма любов- Мара Белчева е „...светлина “. Какъвто и смисъл да се търси в тях, не бихме могли да обозрем от съвремието ни. Ако познаем повече човека, бихме могли да разберем и създаденото от него, а защо не и да се докоснем поне за миг до изкуството му след 150 години.

Част от честването е литературната награда и други конкурси

Коментари

Коментари

Вашият коментар